19 февруари 2016 година. Земята ни отново прелиства книгата със своите спомени. Върху пожълтялата страница тежко пада сълза. От мъглата на времето бавно изниква спомен…
19 февруари 1873 година…Вторник… Мразовит ден…Вятърът злостно обхожда пустото Софийско поле. Там, насред полето, стои онова „черно бесило“ и чака…
Чака най-чистият сред чистите по душа.
Тихо е…Чува се само вятърът…После и той се изгубва някъде и сред настъпилата тишина се разнасят последните думи на Апостола:
– Отче, поменувай ме в молитвите си като дякон Игнатий…
Вятърът отново злостно свисти. Чува се крясък на изплашена птица.
Земята ни днес бавно преглъща сълзите си. Няма сили да излезе от спомена…
Да утихнем, да чуем това стенание, да вземем част от тази болка и да станем по-добри…
Мария Петрова – учител по история в НГХНИ „Константин Преславски“ – Варна
специално изпратено откровение за учениците от СОУ „Христо Проданов“– Карлово
